Пейзажът между мястото и спомена

Едно място може да остане важно за нас дълго след като сме го напуснали. Понякога го свързваме с определен сезон, понякога — с човек или период от живота си. Затова срещата с пейзажна картина често е и среща със собствен спомен, дори когато нарисуваното място ни е непознато.

В тази селекция на галерия „Мостове“ осем произведения на Петкан Наков, Магдалена Йотова, Емилия Милчева и Александър Телалим очертават различни отношения към мястото. Старо Стефаново и Вароша дават обща отправна точка на първите двама автори. При Милчева водещ става сезонът и неговото отминаване. Телалим пренася темата за града в областта на въображението.

Петкан Наков: близостта на познатото

„Есен в Старо Стефаново“ и „Есен във Вароша“ са свързани с конкретни места в Ловешко. Заглавията запазват имената им и за зрителя, който никога не ги е посещавал. За човек, който ги познава, те носят и допълнителен въпрос: доколко образът в картината съвпада с личната му представа за тях?

Есенният пейзаж има особена връзка с тази представа. Сезонът прави промяната видима дори там, където сградите остават същите. В двете платна на Наков устойчивостта на старите къщи съжителства с краткотрайността на есента. Оттук идва и възможният носталгичен прочит — усещането за място, което познаваме, в момент, който няма да се повтори по същия начин.

Магдалена Йотова: пейзажът като памет

За творчеството на Магдалена Йотова има документирана връзка между пейзажа и детството. В представянето на изложбата ѝ „Усещане“ от 2016 г. Съюзът на българските художници свързва акварелите ѝ с природата и с носталгията по детските години. Това дава контекст, в който да разгледаме и избраните тук „Пейзаж от Старо Стефаново“ и „Улица от Вароша“.

Двете творби позволяват съпоставка с Наков отвъд разликата между акварел и масло. Общите места се превръщат в различни художествени образи. При Йотова можем да ги прочетем като опит познатият свят да бъде съхранен в своята цялост — с отношенията между дома, улицата и околния пейзаж. Близостта им се усеща и без да разполагаме с личен спомен за точно тези къщи.

Емилия Милчева: желанието да задържиш сезон

„Не пускам есента“ въвежда първо лице още в заглавието. То превръща сезонната промяна в лично отношение: има нещо, с което раздялата се отлага. Така картината отваря пространство за прочит, който надхвърля календарния сезон — като желание да задържиш състояние, близост или отрязък от време.

До нея „Запечатани мечти“ поставя различен акцент. В това заглавие присъства идеята за съхраняване, а отражението в зимния пейзаж позволява есента да остане в образа и след появата на снега. Връзката между двете творби е особено интересна: пейзажът може да носи едновременно преживяването на промяната и съпротивата срещу нея. Това е прочит, предложен от съпоставката им; той оставя място и за други лични асоциации.

Александър Телалим: свободата да измислиш място

В „Магични къщи“ и „Задружният град“ заглавията насочват към качества на въображаемото обитаване: необичайното, близостта, събирането. Тук градът предлага възможност да мислим за дома извън конкретен адрес — като представа за отношенията между хората.

Играта има място и в собствените разсъждения на Телалим за изкуството. В публикация на СБХ от 2018 г. за изложбата „Дърво и храм“ той свързва замисъла ѝ с „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе и с играта Го. Това свидетелства за съзнателен интерес към съчетаването на образи и идеи. Двете произведения в настоящата селекция могат да бъдат разгледани в тази по-широка перспектива: като пространства, в които познатият образ на къщата участва в свободно изграден свят.

Събрани заедно, тези пейзажи дават различни основания едно място да ни стане близко. То може да носи собствено име, да бъде свързано с отминало време или да съществува само като възможност. Тъкмо затова интересът към една картина често продължава и към нейния автор — към начина, по който той се връща към своите теми и изгражда отношенията си със света.